Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
В архитектурата и изкуството мястото на „съвременното“ в Италия е много ограничено и много тясно за заемане, а във Венеция е дори още по-трудно. Всички, които по различни причини културно принадлежат към тази сфера, споделят това – собственици на галерии, куратори, техници. В Италия има строги закони и разпоредби, които забраняват по-различни архитектурни преживявявания и има изисквания за „смекчавания“, независимо от проекта т.е съществува един превентивен страх в управлението, който отразява общия страх от съвременното. Това е и една от причините в Италия модерното често да е „нежелано присъствие“, да се приема с враждебност от бюрокрацията и да търси пътя си, така че да не пречи. Във Венеция има няколко уникални примера за това и единият е малката църквичка Санта Марта от XIV век, която не е това, което изглежда.
Църквичката е построена на най-западния плаж на лагуната в тясна връзка с енорията Сан Николо деи Мендиколи, като има една малка вратичка без никава украса и още една вратичка в каменна рамка от дясната страна, която гледа към паркинг. Света Марта е еднокорабна, като няма никакви знаци за свещеността на храма – на практика има едни гниещи стени, а вътре е ползвана за склад.
През XX век целият район претърпява големи промени и нищо не остава от първоначалния пристанищен облик, поради новото пристанище и огромен паркинг в началото на града (пиацале Рома). Света Марта оцелява обаче и в началото на този век общината склонява да пусне вътре едни съвременни натрапници, които да превърнат сградата в изложбена зала и място за конференции.
Със задачата се заема Виторио де Фео (1928-2002), който е фигура от огромно значение в италианскта и европейската архитектурна панорама. Неговият проект включва освен реставрация на стените и покрива, укрепване и включване на конструкции от дърво и стомана в еднокорабната структура на цървата.
Това на практика е сблъсък на две противоположни природи – от една страна са тези стени, които ограничават и имат своята история, а от друга е тази нова архитектура, която живее вътре и позволява хората да се разхождат свободно на различните нива. Десет години по-късно, за да се гарантира удобство през зимата, студиото Sinergo проектира подмяна на цялостното климатизиране и поставяне на подово отопление. В залата могат да се организират събития за 50 души, изложби и дори концерти.
Тъй като Виторио де Фео умира в началото на проекта, работата му е поета от Винченцо Казали, който разширява проекта с дизайна на външната зона и нейната връзка със средата, в която се намира църквата. Тя е обърната към открита площ, която днес е паркинг, но от там се открива много хубава гледка към лагуната и на практика грее слънце по цял ден. И тук влиза идеята на Винченцо Казали, който е и художник, да улови светлината (по принцип църквичката има само три мънички прозореца), което става с малка хитрост: прокарва художествена идея, чрез функция – проектира една плоча, която съдържа точен обем въздух за климатичната система за обмен.
Замисълът на художника е този обект да е скулптура подобна на монолита от Одисея 2001, но не го представя по този начин на властите, защото знае, че ще го отхвърлят. Материалът е мед, но и тук има особености, защото той трябва да запази цвета си и да не се окислява, за което има друга специална технология. Плочата улавя различно светлината през различните часове и винаги блести в различен нюанс. А от страната, която е към църквата, са пробити цифрите на магичекия квадрат на Дюрер.
Така през стъклото или когато вратата остане отворена, се случва тази връзка вътре-вън и отраженията от плочата осветяват аудиториума с различна степен на оранжевото, така че залата свети различно всеки път. Това е и вид отдаване на почит към Викторио де Фео от страна на Винченцо Казали – една светлина, която докосва идеята на де Фео за архитектура отвън. Леко присъствие, което може да се усети и разбере само от тези, които прекарват време вътре за малко или по-дълго в плен на съвременните натрапници.
Comments