Елица Павлович Instagram: @elitzapavlovitch
Посещението на Търговската борса на Париж, сега превърната в музей за колекцията на Франсоа Пино, прилича на разходка в омагьосана гора – пълна с интересни истории и неочаквани срещи, пораждащи най-различни емоции. Някои от тези истории са дълги и сложни, други са съвсем мънички и смешни, като малката мишка до асансьора, която се подава от дупчицата си, подвиква на посетителите и предизвиква смях (всъщност това е инсталация на Раян Гандер). Избрах си три любими истории, а всеки посетител или любопитен зрител може да добавя свои.
В централното фоайе на сградата се намира специално създадена за там творба на швейцарския художник Урс Фишер. Това е реплика на негова предишна творба, представяна на биеналето във Венеция през 2011 година, но за борсата той добавя пиедестал и прави статуята в центъра доста висока. Скулптурата е реплика на маниеристката статуя на Джамболони „Отвличането на сабинянките“, а до нея седи и я наблюдава „случаен“ зрител, който е всъщност художникът Рудолф Стингел – приятел на Фишер и впрочем един от представените в експозицията художници, три негови картини са на втория етаж.
Около статуята също така има разположени столове, които са сложени специално за инсталацията в борсата и не са част от първоначалния проект на художника. Столовете са разнообразни, повечето са заимствани от стенописа, който украсява тавана на борсата и са столове от различни части на Африка, с които са търгували французите – Мали, Гана, Буркина Фасо и Етиопия. Към тях са добавени най-обикновен градински стол и две самолетни седалки – символ на глобализацията и унификацията, в които живеем. В момента на поставянето си всички тези обекти се отличават с максимална достоверност на цвета и формата. Може би единствената разлика от „живите“ им прототипи са фитилите, които се виждат тук и там, защото всички тези обекти са свещи.
В деня на откриването на експозицията тези фитили се запалват и произведенията на Фишер започват да горят, променяйки непрестанно статуята, столовете и пейзажа наоколо. Произведението на Фишер е символ на несъвършенството, на изтичащото време, на непрестанната метаморфоза на света и творческото разрушение. Аз заварих творбата в този вид като на снимките, като всъщност лицата и ръцете на статуите са направени така, че остават цели, а горяха в момента само столовете. Независимо от своята деформация, а може би точно заради нея, статуята и съпътстващите елементи си остават в центъра на вниманието на посетителите и не могат да бъдат подминати.
„Пазачът“ в музея е име на поредица от осем инсталации на родената в Калабрия Татяна Труве, разпръснати из цялата сграда и поставени там, където трябва да седят пазачите в изложбените зали. На тези места, където трябва да има човешко присъствие, Татяна е поставила знаци от човешкото отсъствие – столове, направени от мрамор, бронз, оникс или месинг, които на вид са досущ като обикновени столове за сядане, върху които още се вижда отпечатък от човешко тяло и има небрежно оставени следи от присъствие – книга, обувка, чанта. Тези малки предмети и начина, по който са разхвърляни, веднага създават история, поне за мен са толкова ясно разказващи кой е човекът, че си познах моментално „моя“ стол и си казах – Ето, това ще остане и след мен, една недочетена книга и чифт дълго носени красиви обувки.
Една от най-пронизително тъжните инсталации в музея е тази на американската фотографка и художничка Луис Лоуер. В една специална ниша в залата с фотографии има снимки не 94 бели пластмасови чаши за вода, всяка на отделен, абсолютно идентичен със съседната кадър. Тази малка зала е пример за това колко важна е историята в съвременното изкуство. А историята тук е такава – през октомври 1987 година, в разгара на СПИН- пандемията в САЩ, сенатът гласува с 94 гласа „за“ и шест „против“ поправка в закона за здравеопазването, внесена от републиканеца Джеси Хелмс и останала в историята с неговото име. Съгласно тази поправка се забранява финансирането на каквито и да е изследвания, свързани със СПИН и неговото лечение, тъй като това би насърчило пряко или косвено хомосексуализма. По този начин в закона официално се вписва хомофобска клауза, хиляди болни умират без надежда за спасение, а сенаторите пият по една освежаваща глътка вода и продължават напред в живота си. С кадрите на чаши Луис от една страна напомня, че всеки сенатор е точно толкова заменим, колкото анонимната чаша за еднократна употреба, а от друга и за това, че от същите такива чаши пият и болните от СПИН в болниците по целия свят. Много силно послание!
Сред картините любимата ми се казва „Дали това е любов“ и е на известния чернокож художник от Чикаго Кери Джеймс Маршъл, но за нея не може да се разкаже, тя просто трябва да се види. Пожелавам го на всеки.
コメント