ТРИ ПО ТРИ ЧУДНИ ИЗЛОЖБИ В СОФИЯ

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Снимка: Евгений Милов/https://btvnovinite.bg

Това лято имаме голям късмет с хубавото изкуство в София и предпочитам да си мисля, че това е една прекрасна компенсация от страна на съдбата за това, че не можем да пътуваме лесно и да стигаме до красивото навсякъде.

Три са галериите, до които си заслужава да се стигне в близките седмици – Квадрат 500, Арсенал (музеят за съвременно изкуство) и Двореца. По изключение любимата ни Софийска градска художествена галерия не блести с нищо особено, макар че изложбата за храната, която е там в момента, е доста приятна. Важното е, че наоколо има неща, които са далеч повече от просто приятни. И след като в началото на лятото специално ходих до Виена, за да видя новия музей Албертина Модърн, имам база за сравнение и поне по отношение на съвременното изкуство в момента София може спокойно да застане редом до големите европейски столици и да предложи също толкова хубави и вълнуващи преживявания – при това с евтини билети и буквално на една ръка разстояние.

Квадрат 500 е на първо място не заради мащабите на самата галерия, а в случая заради размера на експозицията, показана там – не си спомням подобна вносна изложба в близкото минало, което в последната година и без това беше доста печално. Сега компенсацията за карантината е направо бляскава – Bohemiae Rosa е изложба на съвременно изкуство от Чехия. Представени са 33 художници, работещи там, като сред тях има и българи, и поляци. Името е вдъхновено от карта на чешките земи от времето на барока, на която се очертава ясно очертан силует на роза.

По някакъв начин това е и в центъра на работата на кураторите, които чрез показаното онагледяват свързани с барока теми, орнаменти и идеи. Почти няма да е преувеличение да кажа, че всяко нещо в залите си заслужава. Личните ми фаворити са страхотното видео в тайното коридорче на приземния етаж, където през барока е преосмислена панелната „архитектура“ в цялата й утилитарна грозотия; разпънатият върху тапициран кръст Христос на Паулина Скавова и едно романтично черно-бяло изображение на Михал Калхоус, наречено красноречиво „В параклиса“ и показващ жена пред библиотека – и аз се моля в същия параклис.

В Софийски Арсенал – галерия за съвременно изкуство 16 съвременни скулптори преосмислят художественото, но най-вече житейско наследство на Галин Малакчиев. По повод 90-тата годишнина от рождението му са представени негови рисунки, проекти и снимки на част от творбите му, като основната цел е да се покаже как един творец, недолюбван от властта и живеещ в абсолютна вътрешна емиграция успява да работи, да създава смислени и напълно неидеологизирани творби и да остави очевидно много голям отпечатък в спомените и съвременната митология на пластичното изкуство в България.

Толкова в унисон с всичко това е „Икона“ на Стоян Дечев, представляваща един огромен чип – единственото божество, на което се покланяме или ярко червената глава на Косьо Минчев, която моментално привлича погледа и е еднакво симпатична и странна. Много хубава, лична изложба в чудесно реставрирана стара сграда – феномен сам по себе си.

В Двореца този месец има не една, а цели три изложби, които поне за мен по някакъв начин са свързани в едно цяло и представляват пътуване в изкуството, обхващащо повече от век. На партера е показана колекцията съвременно българско изкуство на Владимир Илиев. Неизбежно част от него е „повдигане на пръсти“, за да се достигнат големите, но това е симпатично, адекватно и много разбираемо. Много ми харесаха нещата на Боряна Петкова и Нина Ковачева, а самите автори са представени по много оригинален начин.

На втория етаж е изложбата на фотофабрика Memento vivere или „Помни, че си жив“ – много сполучливо напомняне след пандемичната 2020 година. Като всяка сборна изложба и тази е неравномерна като послания и въздействие, затова пък именно тази неравномерност прави ефекта от хубавите неща още по-силен. Очаквано интересни снимки на Пиер Гонор, страхотно като изпълнение и идея пано на Антоан д`Агата и една детска снимка на Емил Христов, която сама казва всичко от заглавието на изложбата.

В големите зали на двореца се намира постоянната експозиция „Дворецът за изкуството“, която проследява ролята на изкуството в следосвобожденска България, културните политики, взаимоотношенията на княза и властта като цяло с художниците и в този дух. По неочакван начин тази изложба за мен резонира с видяното в останалите зали, търсенето на път от българските творци към Европа и обратното, взаимовръзките, налучкването на тенденции, родните таланти и усещането за нещо ново. Първите български художници и тези от началото на ХХ век не са представени тук с шедьоврите си, а именно с онези картини, които бележат някакви търсения и посоки. Тази изложба затваря кръга и някак си задава рамка на родното.

Три места, много емоции, съвсем различен поглед към света. Заслужава си!