Елена Миланова Instagram: @byelenamilanova
Анри Русо е художник, който не прилича на никого, но цял живот си мечтае да бъде като всички. Да влезе в Салона, да го признаят, да заеме и той мястото си сред „големите художници“. Съвсем съзнателно дълго се опитва да рисува като останалите, да спазва правилата на перспективата и дори си носи сгъваем метър, за да измерва пропорциите на моделите си, така че да е всичко „правилно“. До 49 годишна възраст, преди да се пенсионира и да се отдаде само на рисуването, работи като събирач на такси в митницата, заради което е познат и като „митничарят Русо“.
Русо е самоук и наивен добряк. Най-известните му творби са буйни сцени от джунлата – всички му се подиграват, че картините му са бездарни и детински. Но в същото време той е напълно сериозен в работата си и не разбира защо хората му се смеят. Тази наивност за малко да го вкара даже в затвора по грешно обвинение в измама, а адвокатът, за да го отърве, показва на съдията негова картина: „Кажете, как може такъв наивен човек да върши злини? Върнете го на изкуството!“. Всички се смеят, но това помага – Русо е върнат на изкуството.
Най-значимото събитие в живота му е през 1908 г., когато Пикасо организира вечеря в негова чест, на която присъстват всички художници в Монмартър. До ден днешен се спори дали тази вечеря е била с цел да му се подиграват или да се придаде значение на един недооценен талант. Аз вярвам, че е второто. Но не всички приемат с насмешка Русо – някои го привестват като гений на „новите възможности на простотата“ и той на практика основава примитивизма. Кандински, Писаро, Пикасо, Гоген виждат в него не само наивност на дете, но и оригинален стил, умела и деликатна работа с цветовете и безгранична отдаденост на изкуството. Творбите на Русо са привличащи и уникални. Някои критици смятат, че ярките му цветове и подобни на сънища теми са вдъхновили сюрреалистичното движение.
Русо умира през 1910 година като оставя зад себе си стотици великолепни картини, към които интересът не стихва до ден днешен. В музея Д'Орсе могат да се видят три от тях:
„Укротителката на змии“, 1907 г.
Повечето от джунглите в картините на Русо, който почти не пътува, са плод на видяно от него в природонаучния музей и оранжерията на Jardin des Plantes. Такава е и „Укротителката на змии“, поръчана от майката на Робер Делоне, която обича да пътува и разказва на Русо за Индия, и така го вдъхновява за тази картина със сочна зеленина. Според друга версия картината е поръчана от Пикасо. Русо даже му казва „По принцип вие правите в египетския жанр това, което аз правя в модерния.“ Това всъщност е така – всичко в картината е ново. Черната Ева в Едем като укротителка на змиите, стилът на плътни цветове на фона на светлината, изпреварващи Маргрит – наивна и едновременно прецизна композиция с иновативна асиметрия. Една фантастична вселена, предвестник на сюрреализма.
Портрет на мадам М., 1896 г.
Русо има много портрети, но са редки такива в цял ръст и в този формат. Освен в музея Д'Орсе, Пикасо е притежавал един такъв, който сега се намира в музея на Пикасо. Този в музея Д'Орсе е по-прецизен и показва много повече лекота в дизайна и оформлението. По всяка вероятност е поръчан портрет – Русо се старае повече, когато работата е платена. Издутите ръкави тип „Медичи“ са много модерни по това време, гривните, чадърът с елегантна дръжка, тънкият шал около врата показват, че мадам М. е състоятелна буржоа.
В картината всички закони на перспективата изчезват, меките и изискани цветове, семпъл дизайн и яркостта на формите създават свят на богатство и яснота. Лицето е замръзнало, но портретът не е скован – зелената обстановка, котката, играеща с топка допринасят за разчупването на портрета, в който са подчертани роклята и чадъра. Жената е заобиколена от храсти и стилизирани цветя. С тази работа Русо изглежда иска да се състезава, поне несъзнателно, със светските изображения на Салона или с големите фламандски портрети от 17-ти век. Но остава преди всичко верен на своя собствен стил и вселена.
„Войната“, 1894 г.
Повече от двадесет години след френско-пруския конфликт Русо рисува La Guerre. В центъра е женска фигура, която държи меч и факла. Това е римската богиня на войната Белона в поза на „летящ галоп“, която тук прилича на хибридно чудовище. Позицията на жената е неестествена, никой не язди така по време на галоп. Тъмната земя е покрита с тела, враните се хранят с мърша, дърветата са овъглени, а облаците червени. Изборът на цветове допринасят за драмата – зеленото на надеждата липсва, заместено е от черното и червеното – цветовете на траура и кръвта.
Това е и една от картините на Русо, за която той получава най-високо признание. Изложена е за пръв път в Салона на френските артисти, а после и в Салона на независимите. Картината е посрещната със сарказъм, заради нескопосания й вид, но и с голям ентусиазъм, заради напълно независимия стил, който тогава медиите определят като „личен“ и „клонящ към ново изкуство“. И така "бездарният" Анри Русо, човекът, който в по-голямата част от живота си се стреми да рисува всичко "правилно", за да бъде признат, се оказва изключителен пионер. Хубав урок за всеки, който смята, че да си като другите е единственият път.
Comments