Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Аз искам да започна този текст с благодарност към преводачката Стела Джелепова, която е превела от новонорвежки трилогията на Юн Фосе и е донесла до българския читател красотата и ритъма на текста, така че той звучи омайно и прави четенето на тази книга преживяване, подобно на концерт.
Юн Фосе е много известен и страхотно талантлив и когато някой ден му дадат нобеловата награда, а след прочитането на тази книга това не подлежи на съмнение, българите ще са прочели и оценили поне едно от неговите произведения. Излишно е да казвам, че това почти никога не се случва с нобеловите лауреати – те по правило се издават постфактум.
Това е просто обяснение за ефекта на Юн Фосе върху света, за да потвърди, че не съм единствения читател, омагьосан от тази трилогия. Всъщност книгата на Юн Фосе съдържа три произведения, които са обединени от героите си, защото проследяват историята на влюбените Ашле и Алида. Всяка част се състои от едно изречение – самият наратив се лее като мелодия, без препинателни знаци и прекъсването на четенето е невъзможно, защото това е точно сякаш се прекъсва песен. Затова и преводът е толкова сложен.
Ашле и Алида живеят на север, някъде около Берген. Суровото време ражда сурови хора и сред тях любовта на двамата млади, почти деца, и талантът на Ашле с цигулката са като полет – те непрекъснато разказват за чувствата си като възвисяване. Книгата изобщо разказва тяхната история като полет и прилича на картина на Марк Шагал – двамата влюбени и цигуларя, които се извисяват над света.
Трите части се наричат Бдение, Бленуванията на Улав и Отмала. Дори само в тези старинни и красиви думи личи колко странна и омайна е историята.
Бедни и сами, двамата млади поемат към големия град, в който се надяват да намерят подслон в ледената дъждовна нощ. Хората обаче нямат милост, а бременната Алида сякаш още повече провокира жестокостта им. Това кара Ашле да стигне до крайни действия, за да защити младата си любима и нероденото си дете. Греховете на родителите простират сянката си над децата, а после и над внуците им. В тази северна песен има толкова много тъга, обич и спокойно приемане на съдбата, че това някак приглушава нормалните реакции на читателя и убиецът Ашле изглежда симпатичен, а честният и работлив рибар, който приютява Алида – отблъскващ. Точно както е възможно само в песните.
Северът е странен и далечен свят със странни хора и тази книга не прави никакъв опит да ги доближи до нас. Не е нужно да ги разбираме или да раздаваме присъди, просто трябва да се оставим на удоволствието от четенето – полъх от дъждовния и хладен Берген в това адски горещо лято.