Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Маркеза Луиза Казати, лейди Дорис Кастелроуз и Пеги Гугенхайм са трите собственички на Palazzo Venier dei Leoni, и трите необикновени, ексцентрични, независими жени.
Палацо Вение деи Леони се отличава от пръв поглед от всички други дворци наоколо и блести със своята снежно бяла облицовка сякаш е току-що построено. Това е дълга едноетажна сграда, в която днес се помещава колекцията на Пеги Гугенхайм – най-значимата колекция на европейско и американско изкуство от началото на ХХ век в Италия. Историята на самото палацо всъщност е не по-малко древна от тази на съседните сгради, като първите сведения за него са от 1749 година.
Първоначално дворецът е поръчан от знатна венецианска фамилия и проектът е подобаващо монументален – пет етажа здание със съответните тераси и колонади.
Строежът е започнат и през 1751 година внезапно спира. Възможно е причината да е непреодолима – просто строителите не са успели да изградят достатъчно устойчива основа за толкова голяма и тежка сграда. Най-вероятно обаче обяснението е прозаично – липса на пари. Семейството така и не произвежда мъжки наследник и преди собствеността да се смени, Наполеон превзема града.
Палацото влиза в хрониките на Венеция с името „Недовършеното палацо“. Напълно реално би било историята отдавна да е заличила тази сграда на един етаж, ако не са три странни жени, които последователно стават нейни собственички и орисници на съдбата й през 20-ти век, като я променят така, както нито един мъж не би могъл.
През 1910 година маркеза Луиза Казати купува палацото.
По онова време тя е една от най-богатите жени в Италия, едновременно наследница на баща си – богат индустриалец и съпруга на маркиз (маркезе) Камило Казати и чрез него част от аристокрацията. След като попада под влиянието на Габриеле Д’Ануцио, тя решава да загърби всяка „нормалност“ и да превърне живота си в произведение на изкуството. Палацо Вение деи Леони е част от този проект, сцената на нейния театър.
Луиза наема майстори и художници да променят интериора на палацото с изобилие от мрамор, златни орнаменти и стъкло, но напълно запазва запуснатата фасада и буренясалата градина – те са част от магията на мястото.
Луиза Казати е една от най-ексцентричните жени, живели някога. Сравняват я с Лейди Гага, но за Луиза целият живот е сцена. Тя притежава зоологическа градина от папагали, маймуни, змии и пауни, както и птици-албиноси, които оцветява в различни цветове според настроението си. Любимото й животно е опитомен гепард, който я придружава навсякъде, воден от огромен черен слуга.
Цели тълпи се стичат, за да наблюдават процесията от гондоли когато Луиза отива някъде – например на опера, където тя се явява с рокля от пера на лебед, които падат докато се движи. Тя е в състояние да се появи пред хората като Горгона Медуза с истински змии върху главата или като лейди Макбет с изкуствена кървава ръка, стиснала врата й. Много от костюмите й са създадени от великия Леон Бакст – дизайнерът на балета на Дягилев.
Луиза харчи с невероятен размах и освен в екстравагантния си гардероб, инвестира и в невиждани по разкош партита. Един път тя наема за свое парти целия площад Сан Марко и двеста мулати, облечени от Бакст, пазят да не влизат чужди хора. Домът на Луиза е пълен с произведения на изкуството. Тя и до днес е неугасваща муза и вдъхновение за дизайнерите по света. През 1924 година безкрайните финанси на Луиза привършват и тя продава палацото.
Дванадесет години по-късно то попада в ръцете на една забележителна англичанка – лейди Дорис Кастелроуз.
Нейният план е да трансформира ексцентричния дом на маркеза Казати в космополитен салон за артисти и интелектуалци.
Лейди Роуз не може да се похвали с произход като този на Луиза, но тя е хубава, остроумна и достатъчно разкрепостена, за да преспи с всички необходими мъже докато стигне до лорд, съгласен да се ожени за нея. Голямата й мечта е да е съпруга на лорд. В ролята си на такава тя запазва своята независимост, като сред любовниците й са Сесил Бийтън и Уинстът Чърчил.
Когато наближава средна възраст и вече няма предишната впечатляваща слава, тя избира Венеция за място, където да започне новия си проект, вече не като любовница, а като собственичка на изтънчен салон. Палацо Вение деи Леони е реставрирано подобаващо, а сред гостите на Дорис са Дъглас Феърбанкс и младият принц Филип. В последните години позамръкналата слава на Дорис отново се възражда, основно около известната й праплеменница – Кара Делевин.
През 1942 година Дорис случайно предозира хапчетата си за сън и не се събужда. Така палацото попада в ръцете на поредната ексцентрична чужденка, дошла във Венеция, за да рестартира живота си – Пеги Гугенхайм.
През 1948 година Пеги вече има репутацията на компетентен колекционер с усет и визия за модерното изкуство.
Въпреки това за нея е трудно да се наложи в една доминирана от мъжете територия, а излизането на откровените й мемоари никак не помага в това отношение. Венеция й се струва гостоприемно, опрощаващо място – за нея и нейните кучета, както и за нейната внушителна колекция. Още приживе Пеги позволява в определени часове външни хора да посещават палацото и да разглеждат колекцията й, но основните й зрители са многобройните й приятели и гости, които танцуват бурно с домакинята сред творби на Пикасо и Ернст, по спомените на съвременниците.
За трите си десетилетия във Венеция, Пеги става своеобразна гранд дама на града. В дома й гостуват хора като Труман Капоти, Жан Кокто, Игор Стравински и Хенри Мур. Пеги се придвижва със собствена гондола, винаги носи безумни очила и се пече гола на покрива на палацото си.
След смъртта на Пеги колекцията й преминава към фондацията Гугенхайм, а домът й е превърнат в музей. Една част от него е запазена с ретро интериора от времето на Пеги, а друга е просто стерилно бял фон за изкуството.
Подобно на много венециански сгради, палацо Вение деи Леони също има своите призраци. Понякога, когато гондолите бавно се плъзгат покрай него в сумрака, на терасата се виждат силуетите на трите жени – може би в очакване на гостите за поредното парти, а може би просто гледайки наоколо – все същия пейзаж, непроменен от десетилетия и векове насам. Венеция е точно каквато си я спомнят - вечно красива.
Историята на палацо Вение деи Леони е разказана в книгата на Джудит Макрел The Unfinished Palazzo — Life, Love and Art in Venice
Commentaires