Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Знам коя е Хана Аренд и съм гледала един чудесен игрален филм за нея, концентриран около процеса „Айхман“ и концепцията й за „баналността на злото“.
На изложбата „Хана Аренд и 20-ти век“, подредена в Германския исторически музей, ме доведе любопитството, подсилено от факта, че билетите са абсолютно разпродадени за целия период на експозицията.
Не ме пуснаха през юли, но сега се помолих по-настойчиво и влязох. След три часа си тръгнах убедена, че Хана Аренд е най-великата жена на ХХ-ти век. Това показва не само колко малко всъщност съм знаела за нея, но и какви невероятни изложби правят германците – особено в този музей, който е любим на цялото ни семейство.
Хана Аренд е един от най-големите политически мислители на 20-ти век. Тя пише книги и изнася лекции по въпросите на тоталитаризма (твърдението й, че нацизмът и комунизмът са идентични по същността си системи е посрещнато с критики и от ляво, и от дясно), антисемитизма, бежанците и емигрантите (за нея това са две напълно различни състояния на човека), ционизма, процеса срещу Адолф Айхман, расовата сегрегация в САЩ, студентските протести през 60-те, феминизма. Нейната концепция за „баналността на злото“ е известна като фраза далеч повече, отколкото като съдържание.
Никой от въпросите, по които тя работи, не е приключен и изчерпан през 21-ви век.
Нейните оценки още са релевантни, гласът й е силен, думите й са смислени. Още приживе тя е силно полемична, противоречива личност. Теориите й са еднакво силно обичани и мразени. Невъзможно е да се определи към кой политически полюс принадлежи – ляв, десен или център. През целият й живот за нея остава от първостепенна важност да изказва мнението си, да е честна и да влиза смело в конфликти.
Същата тази жена, чийто живот освен това минава в местене от държава в държава, неуморен труд, спорове и съдебни процеси, има почти магическо умение да задържа хората около себе си. Ученичка на Мартин Хайдегер, който открито подкрепя нацистите и не променя убежденията си до края на живота си, тя успява да намери начин да запази приятелството си дори с него. Чрез редовна кореспонденция, общи пътувания и почивки, проекти и проучвания, тя е в непрекъснат контакт с множество близки хора, по целия свят. Когато умира, отдавна получила световно признание, богата и успяла, най-голямото откровение на близките й хора е: „Тя беше гениална приятелка.“
Хана Аренд се запознава с Мартин Хайдегер като студентка през 20-те години на миналия век. Хайдегер е женен, но двамата с Хана имат бурна любовна връзка. Тя учи философия, теология и класическа филология в Марбург, Фрайбург и Хайделберг и защитава докторат при Карл Ясперс. С него също остава близка до края на живота му.
Съдбата й е типична за множество добре образовани евреи в Третия райх. Принудена е да напусне Германия и се установява в Париж, от там заминава за САЩ. Хана Аренд е жена с огромен потенциал и се реализира житейски и като учен зад океана. Това обаче не значи, че загърбва миналото си. Напротив – тя е първият човек с еврейски произход, който съди немската държава за това, че тъй като е била принудена насила да напусне родината си и не е имала възможност да работи и да се пенсионира по общия ред, то Германия й дължи пенсия. Германската държава й отпуска пенсия и това става прецедент, от който се възползват всички, пострадали от Холокоста.
Удивително е как тя непрекъснато сякаш гледа едновременно напред и назад във времето, към бялото и черното.
Или може би това е геният у нея. Пример са и прочутите й репортажи за Айхман, честни и скандални. Изпратена е да отразява процеса срещу Адолф Айхман в Израел. Репортажите й излизат като поредица от статии, в които тя между другото казва, че самите евреи са имали обезпокоително голям принос в организирането на депортацията. Това буквално взривява про-еврейските медии. На практика статиите на Хана Аренд изобщо не са преведени на иврит и полемиката с нея се води гневно и без никакви аргументи. Тя обаче не губи време да отговаря, умът й вече е другаде.
През 1951 година Хана Аренд публикува „Произходът на тоталитаризма“. Според нея нацистката идеология е следствие на колониалните практики. Идеята на белите колониалисти, че хората се разделят на по-висши и по-низши раси и вторите нямат равни права с първите, се връща като бумеранг в нацистката идеология и довежда до идеята за расовото превъзходство.
През 1959 година Хана Аренд получава американско гражданство. Това за нея е събитие от огромна важност. До края на живота си тя казва не „Аз съм американка“, а „Аз съм американска гражданка“.
САЩ за Аренд е най-свободната в политическо отношение страна в света, защото гражданите й са обединени не от национализъм, а от обща конституция.
За Хана Аренд републиката е най-добрата форма на политическо управление, защото се базира на върховенство на закона, докато демокрацията се базира на върховенство на мнозинството. През 1959 година Хана Аренд става първата жена, поканена като гост-професор в университета в Принстън. Независимо от всички обрати на съдбата, тя никога не престава да пише, да публикува и да заявява мнението си открито. На фона на всичко това е за отбелязване, че феминизмът й е абсолютно безинтересен като концепция. Противно на женските движения от съвременната й епоха, Хана Аренд вярва, че въпросите на сексуалността и семейството са лични и в частната сфера, която при нея винаги е строго разделена от обществената или политическата сфера.
Залите на изложбата за Хана Арент са подредени според основните й произведения или концепции, като на втория етаж се разказва само за приятелите и сътрудниците й. Както стана ясно, те са много. Между другото, когато съпругът на Аренд умира, великият поет У.Х.Оудън й предлага брак. Оудън е гей и това е просто начин да й покаже, че е готов на всичко за нея – още един истински приятел.
Подробното разглеждане и прочитане на цялата експозиция отнема около три часа и е във всяко отношение обогатяващо, вдъхновяващо и незабравимо преживяване. Първото нещо, което направих отпред, беше да си купя платнена торба с портрета на Аренд и нейната мисъл: „Никому не е разрешено да се подчинява“. И да си припомня, че нашата култура на „заличаването“ изобщо не е най-добрият от всички възможни светове. Злото е банално – да не му се подчиняваме.
Commentaires