Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Преди десетина дни бях на величествена изложба в музеите на Форли (Италия). Изложбата е проследява образа на Одисей и мястото му в изкуството от времето на древна Гърция до наши дни. От древните гърци през етруските, през Рубенс до Мимо Паладино, Одисей и неговите приключения и срещи с най-невероятни герои не спират да се разказват отново и отново вече 3000 години.
От изложбата ми беше трудно да си избера какво точно да представя тук, всичко ми беше интересно, но в крайна сметка се спрях на картината на Джон Уилям Уотърхаус "Завистливата Цирцея", която е абсолютен шедьовър и е един от гвоздеите в програмата на изложбата. Уотърхаус е бил много впечатлен от магьосницата Цирцея (или Кирка). Тя е много сложен образ дори от съвременна гледна точка. Нейният характер (завистлив, настоятелен, непокорен, диаболичен, магнетичен...) е нетрадиционен и много художници се опитвали да я рисуват. Според мен Уотърхаус е бил малко влюбен в Цирцея, защото я е рисувал не един, а три пъти.
Викторианският художник рафаелит Джон Уилям Уотърхаус е роден в Рим. От малък храни увлечение към древни митове, така че "древногръцкият Толкин" (както нарекох Омир след изложбата) е пленил съзнанието му доста рано и голяма част от творчеството му е повлияно от античната литература. Цирцея е описана в десетата песен на Одисея. Нино, както го наричат на галено, в началото се интересува от скулптура, а после се отделя към еклектиката и се разделя с естетиката на своето време, вдъхновен от прерафаелитите, които криткуват остро художествената и интелектуална позиция на Кралската академия. Рафаелитите прегръщат натурализма и реализма, ето защо тази негова Цирцея е много магнетичен, мистичен, суров и даже доста зловещ образ.
Любима на Уотърхаус Цирцея е страшна работа – баща й е Хелиос, богът на Слънцето и пазител на клетвите. Майка й е нимфа. Така че героинята е с божествено, но и благородно потекло. Това е много ключово, защото има разлика между това как се изобразява Цирцея – дали като богиня или като жена. Предполагам, че това допълнително засилва интереса към нея – че тя е жена и че у всяка жена може да има нещо магньосническо. Не разбрах защо, но тя живее на самотен остров – Еея, далеч от хората. Ако случайно някой сбърка пътя и се отзове на острова й, тя го превръща в животно. Одисей точно това прави, неговите придружители са превърнати от Цирцея в свине, а той, благодарение на Хермес, успява да вземе нещо като антидот и да не се превърне в прасе, с което все пак запазва надеждата да се прибере при жена си на остров Итака някой ден. Междувременно остава една година с Цирцея, за да я омайва и да я увещава да пусне него и компаньоните му прасета, включително тя му ражда дете. Накрая го пуска, но не и преди Одисей да посети царството на мъртвите, за да пита какво го чака в живота. С две думи - много объркано.
"Завистливата Цирцея" (1892) се намира в художествената галерия в Аделаида, Австралия, в момента заета за изложбата в Италия. Тя е втората картина на Уотърхаус като тук той не се придържа към Омир, а към Метаморфози на Овидий, който също разказва за магьосницата, повлиян от Омир. В книга 14 Глаук пристига на острова на Цирцея, за да потърси помощ, и я моли да спечели сърцето на нимфата Сцила. Цирцея отказва, защото ревнува и завижда, разярява се срещу двамата и превръща Сцила в отвратително чудовище.
На картината Сцила е под краката на Цирцея, където преминава през болезнената си трансформация. В очите й се чете омраза. Уотърхаус изобщо не се колебае каква е Цирцея на този портрет– тя е жена от най-фаталния вид – непоколебима, обсебена от ревност. В другите две картини е по-скоро богиня и има някаква невинност и извисеност в нея, докато тук архетипът е ясен (и много модерен през XIX век).
Уотърхаус майсторски изтъква и умението си да представи магьосничеството с тези наситени тъмнозелени и сини нюанси в момента, в който Цирцея излива отровата върху Сцила, тази омразна жена. Той обаче така и не може да го представи Цирцея като напълно зла и чудовищна, подобно на това, което човек вижда в картините на Густав Моро или други европейски символисти. Така че тук героинята му е по-скоро трагична фигура – не може да се откаже от решението си и в същото време съжалява. Ревността и завистта са в крайна сметка човешки черти, присъщи на всички нас.
Comentarios