Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
На 3 април 1817 година обущарят на малкото английско градче Алмъндсбъри в Глостършир забелязва на улицата странно облечена млада жена. Тя носи черен тюрбан, червено-черен шал и говори неразбираем език. Момичето изглежда дезориентирано и добродушният човек не я оставя сама, а я завежда при местния отговорник за бедните, който пък от своя страна решава, че само чужденци биха могли да разберат езика на жената. За щастие съпругата на местния богаташ мистър Уоръл е американка, но дори тя не може да разбере нищо повече от това, че момичето се казва Карабу и се интересува от китайските илюстрации и предмети в хола. Проблемът е, че момичето по нищо не прилича на китайка.
Мълвата се понася бързо и жителите на Алмъндсбъри приютяват жената в местния хан, където на стената виси рисунка на ананас, който тя посочва като „нанас“, което означава ананас на индонезийските езици. Може би това е следа? Вероятно, все пак гостенката настоява да спи на пода. Единствено мистър Уоръл проявява съмение и държи Карабу да бъде заведена в Бристол и съдена за скитничество. Жена му обаче настоява мистерията да се разгадае и се отправя с момичето към Бристол, където отсяда в офисите на мъжа си. Там, за две седмици ги посеава сериозна група чужденци и предполагаеми лингвисти, които единствено се убеждават, че нищо не разбират от езика на Карабу. Тогава, като в един истински deus ex machina, проблемът се решава. Съвсем случайно, и много удобно за сюжета, в Бристол пристига португалски пътешественик на име Мануел Ейнес, който твърди, че разбира какво казва жената и разказва нейната невероятна история, а после изчезва, откъдето се е появил.
Карабу е принцеса от остров, наречен Джавасу и е отвлечена от пирати. След дълго пътуване е успяла да избяга, като е скочила през борда в Бристолския канал и е доплувала до брега.
Този разказ е напълно достатъчен за семейство Уоръл да свалят всички съмнения и да взимат принцеса Карабу под крилото си. Момичето е наистина екзотично – сама си прави лък и стрели, танцува странни танци, плува гола в езерото (когато е сама) и се моли страстно на „Аллах Тала“, покатерила се на дърветата в градината им, като през цялото време поддържа необичайни навици на хранене и пиене, и говори на нейния странен език.
Седмица след седмица в имението на семейството се стичат дами и господа, за да видят екзотичната загубена принцеса. Тя дава всичко от себе си, за да отговори на интереса с възможно най-екзотично поведение и сложен език, както и да представи пълния, драматичен разказ за нейното отвличане от родния Джавасу. И нещо повече – започва да пише на езика си примери, които семейството изпраща за анализ в Оксфорд. От там определят написаното като „драсканици“, което само засилва желанието на принцеса Карабу да се докаже и скоро тя ушива сложна „традиционна“ източна носия с материали, предоставани от г-жа Уоръл.
Вестниците не спират да пишат за нея и точно тук, както и в историята на Хилария Болудин, се оказва, че Карабу не е „неродена мома“ и точно публичността слага край на цирка.
Собственичка на квартири в Бристол, г-жа Нийл, вижда във вестника снимка на принцеса Карабу и я разпознава като младата жена, останала в квартирата й по-рано през годината, която е забавлявала дъщерите й със странен език. Истинското й име е госпожица Мери Бейкър, която по това време е Уилкокс.
Но вместо да приключи безславно нейната история, славата на Карабу се разнася дори – г-ца Бейкър е привествана като героиня на работническата класа, успяла да измами глупаците от висшето общество. След като приключва представлението в Англия, Мери е убедена от находчив шоумен на име Сандърс да замине за Филаделфия, където изнася няколко представления в зала „Вашингтон“ като „принцеса Карабу“. Шоуто няма очаквания успех, а в последното писмо на Мери Бейкър към госпожа Уоръл, написано Ню Йорк в края на 1817, героинята се оплаква колко е тежко да си знаменит и прочут.
„Принцеса Карабу“ умира на 75-годишна възраст като последните си години прекарва в Бристол, където продава пиявици на местната болница.
Мери Бейкър не е първата самозванка в историята, но е една от най-известните. Изглежда, че решаващият фактор за нейния успех е, че успява да убеди хората, че не разбира английски и не може да чете. От там наседне хората нямат никакви съмнение в нищо, което тя „казва“.
В някаква степен това е възхитително, защото Мери Бейкър (която по принцип преди принцеса е била слугиня), изгражда персоната на принцеса Карабу, благодарение на четене на книги, описващи далечни земи и езици. Тя научава дори още повече, докато слуша експертите, които идват да разшифроват идентичността й.
Но всъщност успехът й, подобно на този днешните инфлуенсъри като Хилария Болдуин, се дължи не толкова на някава висша интелигентност, а на това, че има хора като г-жа Уоръл, които отчаяно искат да повярват в историята й.
Днес „принцеса Карабу“ не остава забравена и през 2006 година в Бристол е открита нейна паметна плоча на мястото, където живее последните си години. На церемонията присъстват децата от местното училище, облечени в дрехи от епохата, както и племенница на Мери Бейкър, която пристига специално за случая. На нейната история е посветен и игралния филм „Принцеса Карабу“ от 1994 година.
Comments