Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Преди години, когато синът ми беше малък, бях с него на пътешествие някъде в Европа. В един момент той ми каза: „Мамо, защо тук има толкова много инвалиди?“. Обясних му, че не са много, у нас има точно толкова, просто ние не ги виждаме, защото те нямат условия да се движат спокойно по улиците, да участват безпрепятствено в обществения и културния живот, нито пък ходят с другите деца на училище. Интегрирането на децата, които по една или друга причина са различни, така и не се случи в моето училище, нито в училището на сина ми.
Историята в романа „Чудо“ на Ар Джей Паласио разказва за едно различно дете и училището, в което то ходи. Оги е обикновено дете с необикновено лице. Той е роден с тежка лицева аномалия и след години на операции, болезнени процедури и домашно обучение, е време да тръгне в пети клас в нормално училище. „Чудо“ е поглед към учебната година на Оги, разказана от него и другите деца наоколо – от сестра му и приятелите й, които са първа година в колежа, до съучениците и новите приятели на Оги в неговия клас. Книгата е анонсирана като детска и всички гласове в нея са на деца, но разказаното определено не е за по-малки деца, а в много отношения е поучително и дори препоръчително за възрастни.
За отбелязване е, че авторката Ар Джей Паласио не е претоварила историята с ненужни усложнения като неясни семейни отношения или драми у дома и в училище. Както се полага на всяко нормално дете, Оги има двама родители, които го обичат безусловно и дори – с оглед ситуацията – малко повече и по-натрапчиво от необходимото, той си има сестра и куче, както и много роднини и познати, не всички от които са готови безрезервно да приемат неговата странност. Разказът в „Чудо“ е за една година в пети клас. И всеки родител на петокласник ще потвърди, че това е една много трудна година.
Оги е умно и съвсем нормално момче, което понякога безпричинно се сърди на близките си, друг път провокира околните или погрешно интерпретира реакциите им. Във всичко това той по нищо не се различава от всяко дете, което влиза в пубертета и понякога е истинска загадка за околните. Близките и приятелите му също си имат своите тайни. Сестра му се чувства пренебрегната и понякога любовта й към семейството не може да заглуши докрай горчивината от това усещане. Приятелите на Оги оценяват чувството му за хумор и ума му и го приемат, някои от тях дори преди да са го опознали съвсем, а враговете му също толкова активно се опитват да намерят слабите му места и да го уязвят. В книгата чудесно е показано, че колкото и да е важен примера на учителите, все пак най-важно е семейството и обикновено добрите деца имат добри родители.
Финалът е щастлив, не само защото това е книга за деца, а защото със сигурност тази история е възможна – всеки малък Оги петокласник по света може да бъде приет и обичан, стига да се даде шанс – на него и на другите. За нас детството с Оги не се случи, дано някой ден това се промени, а дотогава тази книга е чудесен пример – за нас и децата ни.