Има ли нещо по-американско от сините джинси (или както ги познаваме ние - дънките)?
Обикновено (и с основание) свързваме историята им с Леви Щраус и неговия забравен приятел Джейкъб Дейвис, който ги патентова през 1873 година. Производството на Щраус е синоним на сините джинси по целия свят. Когато похарчиха 50 хиляди долара, за да купят винтидж чифт от XIX век, намерени в мина при разкопки, не им мигна окото и мигновено произведоха съвременна версия в лимитирана серия дънки за по 300 долара. Не бихме ги нарекли точно „работни“...
Сините дънки са родени като работни панталони за миньори и златотърсачи и дори в началото не са били сини, а кафяви. Леви Щраус ги е шиел от здрава тъкан, която използвали за покриване на товари. Когато тази тъкан свършила, Леви помолил брат си да му изпрати от Ню Йорк друг устойчив плат. Тогава брат му изпратил този, който докерите на пристанището в Ню Йорк носели – известната здрава памучна тъкан, която била позната като „блу де Жен“.
Какво общо има Генуа с американските дънки не е чак толкова сложно да се предположи. Историята на дънките изглежда, че се е зародила в малкото градче Киери (Торино) през XV век. Там в текстилните работилници са произвеждали здравата тъкан, която използвали за покриване на материалите по корабите, заминаващи от пристанището в Генуа. По същото време такава материя произвеждали за износ и в Ним в Южна Франция – платът отивал точно за Генуа, където пък шиели моряшките панталони от него. Французите наричали този плат “blue de Gênes”, което после англоговорящите не успявали да произнесат правилно и така се родило blue jeans. Според Оксфордския речник на английския език терминът е изполаван още през 1567 година.
Според историците „блу де Жен“ е разновидност на познатата тъкан фустиен, която се използвала масово за производство на работно облекло и покривала за търговията. Фустиенът обаче не е изцяло памучен, има ленена основа и памучен вътък (взаимно перпендикулярно кръстосващи се нишки).
Новият син плат бил по-удобен и скоро станал много популярен в Лигурия, за което свидетелстват множество рисунки и картини на местните носии, ушити от „блу де Жен“. Обличали дори статуетки за Рождество в тези роднини на днешните дънки. Църквата също е използвала този плат, от който са шиели дрехи, за поредиците изображения на страстите Христови. Всичко това може да се види днес в Museo Diocesano в Генуа, Museo Civico Etnografico G. Podenzana – там се съхраняват дрехи изработени от дънков плат, а в градския музей Luxoro пък може да се види колекция акварели, свидетелстващи за връзката между Генуа и употребата на дънковия плат.
От Генуа до Америка пътят е дълъг, но много логичен – платът бил толкова широко разпространен и използван на генуезките кораби, че е било въпрос на време да се появи на пристанищата в Ню Йорк и Сан Франциско. Там, Леви Щраус префасонирал тежкия лигурски стил в това, което днес е най-разпространената дреха в света за всички времена.
А като мода? Като мода джинсите са пренесени обратно в Европа от американските войници през Втората световна война, когато ги носели в свободното си време. Не се е изисквало особено много европейците да се влюбят в прелестния цвят и удобството на нещо, което по принцип в Европа е съществувало от няколко века. „Просто“ бил нужен прагматичният дух на един американец, за да са дънките днес това, което са.
Komentáre