Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Била съм във Венеция много пъти и ако знам нещо за този град, е, че колкото и пъти да отида, никога няма да са достатъчни. Венеция е огромен град, четистотин години е бил пъпа на света и всичко е интересно, всяко нещо, буквално плочите по паважа, които са обекти от културно-историческото наследство, имат история за разказване. Последният път с Елица имахме конкретна задача да влезем в двореца на дожите и да видим изложбата на Анселм Кийфър, която в момента заема две от залите.
Всеки път ме учудва колко малко хора има всъщност по музеите, може би защото самият град се усеща като музей и защо да влизаш някъде, ако всичко, което те заобикаля, е толкова красиво и магнетично. Но Венеция не може да бъде разбрана, ако не се посетят няколко много основни за историята места и едно от тях е именно двореца на дожите – алфата и омегата на венецианското величие. Според мен само който е влизал в двореца на дожите е разбрал, че този град не е „жена“. Да, маски, куртизанки, хазарт, прекрасни палати по Канале гранде и безкраен празник са го оформили на вид. Но Венеция е мъжки, много могъщ град, където силата е политическа, търговска, а ръката, която управлява републиката, е много тежка. Венеция буквално се е изживявала като властелина на земята и морето. Дожите имат изключително сложна система за управление, която ми е невъзможно да разкажа на една страница, но структурата е желязна и включва стотици хора. Система, издръжала хиляда години, с все по-голямо прецизиране до по същество идеалната олигархия, маскирана зад поддържан баланс между помпозна монархия и конституционна република.
Това, което е много важно за венецианците е, че исторически те имат колективно съзнание. Венецианецът, дори най-големите търговци и благородници, не е никакъв фактор, който си заслужава да се споменава, защото Венеция е това, което има смисъл и което ще остане. Затова нямат велики дожове, никой не е „Лоренцо Великолепния“ или „краля Слънце“ във Венеция. Това е постоянен възход, а периодите на някакъв упадък не се дължат на лудост и произвол на някой абсолютен монарх, а на болести като чума например. Дожовете имат само име и фамилия, днес обикновен турист не може да назове един дож по име или с някаква заслуга, за жена венецианка (с изключение на две-три куртизанки) да не говорим. Това е причината освен Тициан (и още малцина като Каналето) човек да не може да спомене и имена на архитекти или художници, работили тук. Всичко и всеки е Венеция. Колективното съзнание е това, което е кара венецианците да даряват и даряват за Венеция, дори след като чумата ги е унищожила. Въпрос на чест е рубинът, който си задигнал от някой кръстоносен поход, да се залепи на обратната страна на Палла Д'Оро в сан Марко. Единственият начин да оставиш следа е, ако помогнеш Венеция да оцелее и тя да остане в историята.
Дворецът на дожите е построен по времето, когато в България княз Борис I въвежда православието. От тогава пожар след пожар и реконструкция след реконструкция палатът се разширява и разширява, обогатява и обогатява с пищни декорации, произведения на изкуството и така до края на 16 век – видът, който виждаме днес. Тогава започва строежът на новите затвори и се свързват с двореца с Моста на въздишките. Формално архитектурният стил на двореца е венецианска готика. В центъра на правоъгълната сграда има голям двор (кортиле), който се вижда само от палата. Двата кладенеца с бронзови орнаментации са истински. В дясното крило на сградата се намира античният вход на честта, който по времето на ренесанса е декориран, както подобава, с тържествената Стълба на гигантите с двете статуи на Марс и Нептун (защото Венеция властва над морето и земята). От там през триумфална арка се влиза през Порта делла Карта (сега това е изходът).
От двора по стълбата на Цензорите се стига до етажа с ложите, които придават на палата онова чувството за лекота, за което допринася и нежният розов мрамор. По пътя към Златната стълба може да се види нещо интересно и много венецианско – „лъвска уста“. Това са места, които са предназначени за опазването на мира във Венеция. Всеки може да пусне в устата на лъва сигнали за престъпления и оплаквания, написани на листче. Такива има из цяла Венеция, включително в палата на дожите. От задната страна на плочата има вратичка, която се отваря към стаята на компаса, където дървена фигура на Темида държи златната везна на справедливостта в пълен баланс.
Златната стълба, по която се стига до етажа със залите, разделя апартамента на дожа и инстуционалната част на двореца. Състои се от две стълбища – едното е посветено на Венера в чест на победата над Кипър, другата, която води към покоите на дожа, е посветена на Нептун, за да свидетелства отново за властта на Венеция над моретата. Палатът представлява последователност от стаи и зали, които са с най-различни предназначения – административни, правосъдни, за нуждите на различни групи, дори инквизиторите. Най-впечатляваща е залата на големия съвет, където може да се види най-голямата картина, нарисувана с маслени бои някога – Раят на Тинторето. Самата зала е една от най-големите от този тип в Европа. В нея се провеждат съвещанията на венецианската държава – съветът се избира сред венецианските патриции на принципа на престиж, принос или богатство. След този съвет има няколко управленски тела до дожа, който на практика има основно представителна функция, за разлика от дожовете на Генуа. Дожът (от латинското dux, дук) е пожизнена избираема фигура, главен магистрат. Веднъж избран, дожът няма право да напуска двореца до края на живота си, с изключение на служби в съседната базилика сан Марко (която по принцип е започната с идеята да е частен параклис на дожа) и в много редки случаи на дипломатически мисии.
Таваните на всички зали и стаи са най-големият акцент в декорацията – масивни дърворезби, боядисани с 24-каратово злато, рамкират картини с библейски и героични сцени на завоевания, дипломатически постижения, търговски договори, посрещане на пратеници от цяла Европа и т.н. Жените са изобразени само в някои библейски или антични сцени, но те не са герои в никакви събития и не се вижда нито един женски портрет никъде. За сметка на това 120 са дожовете, които са живели, управлявали и оставили портретите си тук. Краят им идва през 1797 година, когато Неполеон слага край на Републиката.
Затворите и залите с оръжия определено не представляваха интерес за мен и Елица, така че ги прескочихме, но маршрутът извежда туриста през моста на въздишките – мястото, където осъдените на смърт трябва да преминат, да зърнат за последен път късче от красотата на Венеция, преди да бъдат екзекутирани.
От двореца не остава друга посока, освен да поседнете в някое бакаро (бистро) и да похапнете чикети или паста, преди да се насочите към следващия обект – Галерия дел Академия.
Comments