Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Почти три десетилетия, от 60-те до 90-те години на миналия век, единственият вход към музея Мартин Гропиус Бау е от задния вход, защото отпред минава стената, която разделя Берлин на две. Днес входът е отново откъм улицата, а стената до музея е запазена и пред нея е музея на терора. Тази част на Берлин все още пази много спомени и много истории и няма по-подходящо място за изложбата „The Cool and the Cold: Живопис от СССР и САЩ 1960–1990“.
Експозицията, която продължава до януари догодина, представя 125 картини на повече от 80 художници от изключителната колекция на Петер и Ирене Лудвиг, едни от най-големите колекционери на изкуство от времето на „студената война“. Те успяват да съберат 14 000 произведения на изкуството, които в момента се намират в 26 културни институции на три континента, дадени под наем. В каталога на изложбата са показани част от писмата им до съветски министри и посланици, защото изнасянето на картини от СССР по времето на студената война изисква сериозни дипломатически усилия и умения. И тъй като по света няма нито един музей, в който изкуството от тази епоха да е съпоставено по подобен начин или дори да съжителства, то Берлин дава уникален шанс за преразглеждане на познати имена и обекти в нов контекст.
Изложбата започва с очевидно противопоставяне на две културни или идеологически икони от двете страни на „желязната“ завеса. Единият е Елвис Пресли, нарисуван от Анди Уорхол през 1964 година в образа на каубой, насочил револвера си право към зрителя, а до него виси голям портрет на Ленин в библиотеката, нарисуван през 80-те години на миналия век от Дмитри Набалдян. Последният е най-титулуваният художник на СССР – два пъти носител на Сталинска награда, академик, народен артист, герой на социалистическия труд, но това не променя факта, че картината му е абсолютен кич. Уорхол на свой ред е една от големите звезди на американското изкуство на ХХ век, най-скъпо продавания художник от своето поколение и гениален в това да прави от кича бизнес – какъвто е и случая с Елвис. И двете картини показват абсолютни клишета, но преди половин век голяма част от хората на планетата са се припознавали в едното или в другото, без избор.
Изложбата противопоставя американския поп арт на съветския социалистически реализъм, но най-интересното в нея са по-малко известните и изненадващи съветски художници, чието изкуство е останало непознато и затова неоценено, но е изненадващо адекватно за времето и света, в който са живели и то в много по-широк от съветския контекст.
Например художникът Владимир Янкилевски – за който разказва Елена – вдъхновен от експериментите на руския авангард, рисува в стил напълно съвместим с Джаксън Полак и Джаспър Джоунс, с чиито произведения е изложен в една и съща зала от изложбата.
В други отношения разликите са по-видими. Картините на Борис Неменски, който преминава като военен художник цялата война и тя бележи творчеството му завинаги, е представен с най-прочутата си картина „Безименния хълм“ – с двама мъртви войници, руски и немски, както и с портрети на жените от военното поколение, бледи, некрасиви и сериозни. Скръбта в САЩ е представена с напълно поп-иконични образи – плачещата комикс жена на Рой Лихтенщайн и снимката на Джаки след убийството на Кенеди, творба на Анди Уорхол.
Разликите между Изтока и Запада са видими от пръв поглед. В картината на Александър Ишин „Неделя“ се виждат танцуващи селяни на музика от акордеони, докато Том Уесълман показва американска двойка, пътуваща в седана си сред просторен пейзаж. Тези разлики са подчертани с творби на доста художници, които изобразяват Изтока мрачен и намръщен, а Запада слънчев и цветен.
Приликите се виждат особено силно в идеологически важната тема за космическата надпревара, където и СССР и НАСА специално са канили и насърчавали художници да интерпретират теми в тази посока.
Разделите на изложбата освен споменатите Война, Иконография, Отдих и Космос, обхващат и още няколко теми, за да покажат възможно най-ясно и за онези, които не са съвременници на епохата, как е изглеждала тя през очите на художниците.
В последните зали на изложбата произведенията на Кийт Харинг и Жан-Мишел Баския стоят редом до картините на Арман Григорян и приликите са повече от разликите, двата свята видимо започват да се смесват.
Последният експонат на изложбата е на Дмитри Пригов и представлява думата Гласност, написана върху стар брой на вестник Правда. Подобно на стената, запазена отвън пред музея, това е ясен за всички символ на една вече изчезнала епоха.
Comments