Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Кехенде Уайли е първият чернокож (и куиър) художник, който е поканен да нарисува официален портрет на президента на САЩ. Той предлага на Барак Обама да го нарисува малко като Наполеон, но президентът отговаря, че си има достатъчно политически проблеми. В крайна сметка се съгласяват, че трябва да седи на стол, но не прилича на бюрократ, а на буден съвременен човек в спортно сако и без вратовръзка на фона на буйна зеленина със символични значения.
Това събитие изстрелва Кехенде Уайли окончателно в стратосферата на попкултурата, въпреки, че той е разпознаваем силно и отпреди това с неговите огромни реалистични портрети на млади чернокожи американци в съвременно облекло на фона на елгегантни, енергично оцветени декоративни дизайни, които напомнят както за старите майстори, така и за денди естетиката на гостната на Оскар Уайлд.
Този интересен стил не е плод само на фантазията на художника. Четох негово голямо интервю и мисля,че си обясних на какво се дължи. На 12 години Кехенде Уайли, който иначе е от Лос Анджелис, е изпратен в Русия по безплатна арт програма за 50 ученици в горите покрай Санкт Петербург. Това преживяване е трансформиращо и Кехенде казва, че тогава отваря очите си за художници и млади хора, извън всичко, което познава. За пръв път се сблъсква с история и традиции, които липсват в живота в Л.А, вижда различни начини на живот и започва да разглежда историята на другите като нещо, което принадлежи и на него самия. За мен това е възхитително и много показателно за това как се ражда един вид глобален гражданин, защото и аз съм изпитвала нещо подобно в юношеството си. Но Кехенде Уайли има цял собствен стил, който се вижда във всичките му картини и го прави попкултурна звезда – той поставя едни хора в исторически контекст, където те изобщо не присъстват. Историята на изкуството общо взето е, че едни бели мъже рисуват други бели мъже – няма черни пълководци, няма черни светци, крале, гейове и т.н. Тематиката е средновековна и ренесансова, но погледът е събран в картини, които са модерни и амбициозни.
Картината по-горе е изследване на Уайли върху темата за „Забуления Христос“ на Джузепе Санмартино (1753), която се намира в параклиса Сансеверо в Неапол, както и върху „Тялото на мъртвия Христос в гробницата“ на Ханс Холбайн Млади (15520-22). Неговият Христос обаче е на фона на характерните декоративни, цветни и ярки елементи. Там, където Холбайн предлага блед Исус, Уайли увива фигурата в коприна, върху която са разпръснати свежи диви цветя. Това е толкова толкова показателно за това как куиър хората като Уайли са алергични към безцветното, тъжното и мъртвешкото, но има и нещо повече – в картината липсва изобщо този екзистенциалне страх от смъртта, неговият Христос е в легнала поза, а главата му е поддържана от плюшени възглавници (както Санмартино), наситен цвят и декадентски аромат.
Понякога в картините му на пръв поглед се вижда позната фигура, но всъщност не е така, има малко мистерия какво точно гледаме. Например в Sleep (2008), която е огромна (три метра) картина, можем веднага да кажем, че това е Христос. Белият плат прилича на плащеница, цялата фигура е типично „увиснала“ като безжизнения Исус, поставена е върху дървена дъска, а краката, един върху друг напомнят за разпятието. Но това не е Исус. Краката са изобразени живописно по класически, но и по реалистичен начин като идеализирана версия на човека. Няма дупки от пирони, той не е представен като блед светец, тенът е здрав и жизнен. Художникът рисува декорацията както зад фигурата, така и пред нея. Филизи леко обграждат мъжа, всичко цъфти и сякаш е готово човекът да се събуди, стига някой да го целуне – това не е Исус, а Спящата красавица. Именно това смесване на идеи, персонажи и даже провокации прави Кехенде Уайли уникален художник – той взима карасивото от класическите образи, но ги съчетава със собствената си креативност, за да създаде нещо напълно ново.
Comments