Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
В разгара на пандемията малко други новини намериха такова място в медиите по света от смъртта на Ирина Антонова. Не съществува авторитетно издание на какъвто и да е език, което да не отдели много място, за да отдаде почит на директорката на Пушкинския музей в Москва.
Наричат я последният символ на Съветския съюз, Желязната лейди на световното изкуство, епоха в културата, жената, която е отворила "Прозорец към забранения заобикалящ свят".
Музейни директори от най-големите музеи като Ейке Шмит на галерия Уфици споделят, че до последно се ползват от съветите й, тя не остава далеч от вниманието на издания като Vogue и фотографи като Ани Лейбовиц, преди няколко години се появява на задната седалка на скутера на Джеръми Айрънс, а дългата й кариера и живот я срещат ужасни диктатори, велики художници, музиканти и интелектуалци. Голяма любителка на перлите, тя шофира сама колата си до съвсем скоро, всеки ден се появява на работа, а хората не могат да кажат нищо по-малко за нея от "гигант".
Ирина Антонова е родена на 20 март 1922 година в Москва. Майка й, Ида Хейфиц, е пианистка, а баща й е електротехник и голям любител на изкуствата и театъра болшевик, който участва в революцията през 1917 година. През 1929 година е изпратен на работа в търговското представителство на СССР в Германия, където Ирина научава идеално немски и придобива вкус към европейската култура. Връщат се в Москва с идването на нацистите на власт през 1933.
Не е тайна, че здравото й болшевишко родословие и леви убеждения са спомогнали за реализирането на всички амбиции, които има за развитието на музея Пушкин, който управлява до 2013 година, когато излиза от ежедневното администриране и се отдава на стратегическото му развитие.
За нейния мандат от 75 години в различни роли Ирина Антонова използва всички възможни начини да преговаря и убеждава съветските бюрократи във вижданията си, които могат да се обобщят накратко така: постоянен стремеж да приближи Русия до външния свят чрез изкуство в мракобесни и опасни времена на тотален изолационизъм. Ирина Антонова защитава убежденията си, че културата и изкуството нямат граници (нито във времето, нито в пространството) директно пред известни сатрапи и дикатори като Сталин, Хрушчов и Брежнев. Това звучи даже малко страховито, като се има предвид, че Хрушчов например си разчиства сметките със съвременото изкуство с помощта на булдозер.
Ирина Антонова с Марк Шагал
По време на войната Ирина е медицинска сестра и се грижи за тежко ранени военни пилоти. В края й получава диплома от Московския държавен университет и е назначена в Пушкинския музей. Музеят е основан през 1912 година от богати търговци, но по времето, по което тя влиза в него, той няма покрив, нито отопление, а експозицията му се състои главно от гипсови отливки на известни статуи. В мазетата обаче се съхранява огромната колекция на Дрезеденския музей, конфискувана от Червената армия в Германия, включително Сикстинската мадона, олтарът на Пергамон и много църковни ценности. През 1955 г. СССР взимат решение да върнат на Германия голяма част от Дрезденската колекция като споровете за връщането на всички предмети преминават и в нашия век. Изложбата, която организират, преди да ги върнат, в което тя има координационна роля, е посетена от един милион и двеста хиляди души.
Разтоварването на дрезденската колекция в Москва, 1945 г.
Преди да се открие обаче Дрезденската изложба в музея, Ирина Антонова открива любовта си в него. Евсей Ротемберг е един от най-големите съветски изкуствоведи и тя го нарича главния човек в живота си и нейният „втори университет“. Той от млад е специалист по Вермеер и любимата й картина е на Вермеер, „Офицерът и смеещото се момиче“. Със съпруга си имат велколепни отношения и дори болестта на единствения им син Борис Ротемберг не е трагедия, която е способна да ги раздели, а дори засилва любовта им. Двамата имат 64-годишен брак, а последните думи на Евсей Ротемберг са към жена му през 2011 година: „Обичам те“.
Ирина Антонова става първата жена директор на Пушкинския музей през 1961 година и от самото начало започва да организира изложби на западноевропейски художници като Анри Матис. По това време всяко позволение да напусне СССР приема като последен шанс, така че дава абсолютно всичко от себе си, за да реализира истински блокбастъри (за най-великите й изложби можете да прочетете тук). Опашки от хиляди хора се вият пред музея, а една популярна фраза от това време дори казва, че това са единствените опашки, с които СССР се гордее.
От самото начало тя има и амбиции за концерти в музея и то на композитори, които не са любими на властта – Рахманинов, Стравински, Шнитке, така че музеят се превърща в истинско културно средище, една своеобразна свободна зона в Москва.
През 1972 г. съветската преса започва да я преследва. Това става, когато Ирина Антонова решава да извади от складовете произведения на Сезан, Ван Гог, Пиакасо и Матис, които са заклеймени от Сталин като формалисти и вредни за хората през 1948 година, когато ликвидира музея за ново западно изкуство. Тогава вестниците тиражират страхотни глупости като например тази, че тя мрази великото класическо изкуство и обикаля музея с пръчка, за да чупи експонати. За да представи Матис и Пикасо пред съветския народ, Антонова получава специално разрешение от съда. Между другото Ирина Антонова е голяма приятелка със секретарката на Анри Матис – руската преводачка и модел Лидия Дилекторская. Когато Дилекторская умира, завещава всички произведения, които получава като подаръци от Матис на музея Пушкин, но една част от тях отиват в Ермитажа. Съперничеството между двата музея е легенратно и в крайна сметка последната битка в кариерата на Ирина Антонова е именно за импресионистите.
През 2009 година тя за пръв път споделя идеята си, че музея за ново западно изкуство, който Сталин унищожава, трябва да се възстанови, и предлага там да се съберат картини на импресионисти от музея Пушкин и от Ермитажа. Тя предлага възстановеният музей да се помещава в сградата на имението Голицин, което е собственост на Пушкинския музей, което предизвиква страхотен скандал с директора на Ермитажа, като битката приключва през 2013 година с поражение за Антонова, което води и до натиск за оставката й. На нейно място е назначена Марина Лошак, но Антонова остава президент и се появява всекидневно на работа почти до смъртта си.
Отношенията й с различните диктатори, управляващи СССР, са трудни и странни – заема поста си по време на Хрушчов, небезизвестен примитив с нулево отношение към културата, и успява да спаси музея при стагнацията на Брежнев. Точно тогава показва на публиката Джокондата (за тази изложба прочетете тук). Що се отнася до Горбачов, той полага основите на музейната империя на Ирина Антонова, като благодарение на него и съпругата му музеят получава имението на Голицин, където преди това се помещава Автоекспорт. „Успяхме да докажем на Михаил Сергеевич, че музеят е по-важен!“, възкликва Ирина Антонова. В това здание се помещава Музея на личните колекции на музея Пушкин, който е разширен дори още през 2010 година.
По време на Перестройката музеят на практика получава територията на цял един квартал (за това разказваме тук) – още една мечта на Ирина Антонова да създаде „град-музей“. Границите на този квартал се менят постоянно, но през 1996 година Елцин приключва дебатите и дава безвъзмездно на музея за вечно ползвана два хектара земя. И това е в центъра на Москва, която преживява строителен бум! Идеята на Ирина Антонова за град-музей ще бъде напълно завършена през 2027 година, когато бял свят ще видят хиляди и хиляди неизложени експонати.
„Това е абсолютно логично развитие – казва Ирина Антонова – нашият любим основател Цветаев е имал 9 хиляди експоната, а ние 700 000. Нужно ни е повече пространство.“
Ирина Антонова няма да види тази последна своя амбиция реализирана – тя почина на 1 декември на 99-годишна възраст.
Comments