Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
С прекъсвания, тревоги за любимите актьори, сменени билети, отменени дати и трепетно очакване беше пълна театралната ми година. Гледах едни от най-тъжните и най-смешните представления в живота си, открих отново колко огромна магия е театъра и успях да видя за пореден път любимите си постановки. Изобщо кризата разкри неочаквани аспекти на театъра като преживяване и това не е изненадващо – там работят най-креативните и всеотдайни хора. И понеже годината беше необикновена, то погледът назад ме връща много повече към емоции, отколкото към отделни представления.
Театърът като драма
Още от времето на Аристотел се знае, че театърът трябва да ни доведе до катарзис, за да ни пречисти и прероди като различни хора. Има такива представления, от които човек наистина си тръгва различен, изпълнен с емоции и размишления, които носи дълго със себе си. Тази година такива представления за мен бяха „Синът“ на Фрориан Зелер – продължение на „Бащата“ с Владимир Пенев, но изнесено в плоскостта на отношенията баща-дете, където всичко е винаги по-деликатно и много по-плашещо. Символично, но с Владимир Пенев е и друга класическа драма – „Завръщане у дома“ на Харолд Пинтър, която се играе в Малък градски театър зад канала. Там Владо Пенев е в ролята на бащата, стопанин на дом без стопанка, докато от Америка не се завръща блудният син с красивата си жена, за която завръщането има съвсем друг смисъл. Двете представления се паднаха в началото и в края на годината и някак я заключиха в усещането, че театърът е домът на голямата драма, а извън него е добре да сме по-разумни и премерени в реакциите си.
Великата красота
За всеки, който е гледал „Одисей“ на Дияна Добрева, постановка на Пловдивския театър е безспорно, че това е най-красивото представление на българска сцена – като образи и като думи. „Одисей“ не може да се разкаже, това е като пътуване из космоса, където човек се рее сред космически светлини и музика, а когато слезе на земята има нужда от време, за да дойде на себе си. Изумително представление, което смятам да гледам при всяка възможност.
Догодина по същото време
Има представления, които обичам да гледам отново и отново и всеки път ми е все така приятно, интересно и вълнуващо, а същевременно малко по-различно, с нов смисъл и неочаквани идеи. Така от време на време гледам „Мадам Мишима“ и всеки път се изумявам колко много пластове има този текст и как всеки път Михаил Милчев успява да го изиграе още по-добре и по-истински, този напълно нереален образ, обитаващ ничията земя между Изтока и Запада, между мъж и жена, между разкаяние и коварство.
(повече за постановката прочетете тук)
По традиция всяка година цялото семейство гледаме „Червено“ – представлението за Марк Ротко, един чуден текст за изкуството и за нуждата ни от него. Тези повтарящи се постановки, година след година, в променящия се живот, са голямо утешение (цялото ни ревю за "Червено" можете да прочетете тук.)
Умното смешно
Най-трудното в театъра е това – да е хем умно, хем забавно. На фона на малоумните смешки, които преливат от телевизора и сцената, има съвсем малко автори, способни да накарат зрителя първо да се смее силно и искрено, а след това да си тръгне малко тъжен и да си мисли разни неща, тайничко и за себе си. За щастие си имаме Николай Гундеров и тази година той постави цели две такива представления – „Завещанието на Марко Тотев“ (за постановката писахме тук) и „Писмо от съветско другарче“. Много симпатични, забавни, истински като думи и емоции постановки, при това отлично изиграни.
Най-хубавите срещи
Една неочаквана и много приятна последица от карантината станаха срещите, които Народния театър организира през лятото в малкия двор зад театъра. Там зрителите можеха да се срещнат с творците от театъра – не само актьори, но и драматурзи, режисьори и да видят, че хората за и зад сцената наистина са толкова талантливи и всеотдайни колкото изглеждат. Видях и чух отблизо Мирела Иванова и Владимир Зарев, Диана Добрева, Петя Диманова и Константин Еленков и за малко станах част от техния свят. Преживяване по-голямо от думите, защото с толкова малко публика и толкова много споделени емоции винаги се изгражда необикновена връзка (повече за тези срещи можете да прочетете тук.)
Също толкова особено и вдъхновяващо преживяване стана и финалът на „Писмо до съветско другарче“, когато актьорът Александър Валериев извика на сцената приятелката си и й предложи брак. Както подобава на театъра – с пръстен от реквизита.
0И понеже животът е непредсказуем, само няколко дни по-късно срещнахме случайно годениците и отново споделихме възторга си. Понякога и животът е театър, от най-хубавия.
Commentaires